« Животът е такъв, какъвто си го направиш | Home | И тази вечер »
ТЕ НЕ СА РАЗЛИЧНИ! ТЕ – СМЕ НИЕ!
By radalia | март 11, 2008
И този постинг ще е от трудните. Днес се порових в нета и попаднах на един блог. От там тръгнах по оставените следи и стигнах до писане.
Ще се опитам да изразя мисли по една от болните теми на обществото.
Лудостта се оказа начин на съществуване. Отдавна отмина времето, когато тя беше само начин на възприятие. А съществуването се канализира и излива в кокетни кубчета реалност, които поставяме в килера на съзнанието си, понякога наричайки ги културни наслагвания, или болна обществена тема, или…
Мога да я определя като поредното наследство на времето, когато чакахме комунизма да ни реши всички проблеми. Вече е ясно на всички, че съм от поколението, което се формираше по онова време, а се реализирам в новото.
А те са там.. На едната им страна е пионерска връзчица, на другата знаменце и реч на Незабравимия. Понякога зарчетата - кубчета изплюват бели кораби, тъкачни станове, язовири и весели девойки на 24-ти май. Понякога се изхрачват силно, заливат ни с домове за изоставени, абстрактна социалност, нечовеци и обикновени трупове. Тогава се мръщим и пак ги хвърляме, докато опиянението от картините прелее в оправдание за себе си.
Годината е 1988г., мястото АГ болница във Варна. Две раждания. Едното дете се ражда с увреждане, вследствие на тежко раждане. Шокът от вестта бе последван от по-голям шок – предложение да бъде оставено в дом. Таман бях навършила 20 години, но мисълта да си зарежа детето и до днес буквално ме втриса. Още повече, че проблемът беше преодолян още преди да навърши 3 години.
Там са. И без наша помощ или безпомощност. Всяка една страна, всяко хвърляне е скок в тази лелеяна и омразна реалност, която дава, за да убие, създава, за да въдвори, уЗмихва се, за да приеме страданието за съветник и оправдание. Това е парадигмата и философията на подмяна на реалността със свръхреалност, на човека в хармонично развита личност, на любовта в грижа, на страданието в морална ценност, на силата във вяра. И изнасянето на „недъзите” далеч от градовете и от очите, оставянето на хора на страдание и смърт, прочистването на социалистическото семейство от неправилни деца. Всичко е там. …Кубчетата подскачат бойко по масата, заедно със следващата ракия, следващия сериал, следващия слави.
Второто дете – беше най-хубавото бебче, което съм виждала някога и… оставено в дом за отглеждане на деца. За нищо на света не можахме да накараме майка му да се откаже от решението, дори и очертаващото й се „никога повече деца”.
Вече 20 години се замислям какво става с тези деца. Растат по домове, често не могат да бъдат осиновени, защото родителите им не са се отказали от тях и в един прекрасен момент трябва да напуснат дома.
Прокудени, недогледани, недохранени, мъртви и живи деца си мечтаят за своите кубчета реалност…
ТЕ НЕ СА РАЗЛИЧНИ! ТЕ – СМЕ НИЕ! Това, което сме станали! Със същите желания, същите любови и страдания! Те също биха ни прокудили и убили с безразличие…Ако бяха на наше място. Но силата е в нас, страданията – в нашите ръце. … Кубчетата се търкалят и спират. И питат: „Кажи ми какво има в едно семейство, защото аз не знам!”
Отиват на улицата. В буквалния смисъл. Не мога да си представя как бих оцеляла в подобни условия. Ясно е, че държавата ни не е социална. Няма да коментирам хилядите доказателства за това. В интерес на истината, днес цял ден разсъждавах как лично аз бих помогнала на такъв младеж. И за съжаление до адекватно решение не стигнах. За себе си. Освен да напиша този постинг с надеждата, че повече хора ще прочетат за Иво и някой от тях може да му помогне.
А иначе? Партията кърмилница и целокупното НИЕ ги прокудихме далеч от очите и сърцето; същото метаморфозирало образувание сега, 21-ви век им вменява вина за собственото съществуване и ги лишава от право на живот. Същият великолепен агенто-президент лицемерно се отрече от тях, прехвърляйки собственото си престъпление върху безизвестни лекари, сестри, майки и бащи
…Картинките по страните се сменят все така бойко и весело… Животът тече, страданията не секват, смъртта взема своя данък. Какво ще им кажем на нашите неродени внуци и правнуци – „Такива бяха времената…”????
Няма какво повече да добавя от това, което той сам е написал:
http://forums.data.bg/viewtopic.php?t=1543704
За тези, които знаят езика:
On the turning away
From the pale and downtrodden
And the words they say
Which we wont understand
Dont accept that whats happening
Is just a case of others suffering
Or youll find that youre joining in
The turning away
Its a sin that somehow
Light is changing to shadow
And casting its shroud
Over all we have known
Unaware how the ranks have grown
Driven on by a heart of stone
We could find that were all alone
In the dream of the proud
On the wings of the night
As the daytime is stirring
Where the speechless unite
In a silent accord
Using words you will find are strange
And mesmerized as they light the flame
Feel the new wind of change
On the wings of the night
No more turning away
From the weak and the weary
No more turning away
From the coldness inside
Just a world that we all must share
Its not enough just to stand and stare
Is it only a dream that therell be
No more turning away?
Написаното е в съавторство с www.zoorry.blog.bg
Topics: Емоции |
март 12th, 2008 at 9:43
Преди много години четох разказ за град, в който всичко е наред, всички са щастливи. В едно мазе, обаче, живеят недъгави деца - единствените такива в града. Никой не ги забелязва, защото за да ги забележи е нужно да се наведе много ниско и да погледне през прозорчето, което е на нивото на краката му. Понякога, обаче, се случва някой млад човек да види децата. След това той напуска града.
март 12th, 2008 at 14:46
[…] Една по - разчустваща статия по въпроса… […]
март 12th, 2008 at 20:06
“Никой не ги забелязва, защото за да ги забележи е нужно да се наведе много ниско…”
Направих една много цинична асоциация с навеждането.
За съжаление, никой не напуска. Напротив - гаврят се по много гъделичкащ самоуважението си, но не и уважението, начин.